Пречупен през живота на едно съвременно семейство

Петя Кирилова е майка на две деца. Завършва педагогика и работи като учител в детска градина.

С нея ще си говорим за метода Монтесори вкъщи или пречупен през живота на съвременното семейство.

Първата и среща с метода Монтесори е съвсем случайна, но след нея животът в семейството и поема в друга посока. След срещата с нея се убедихме, че Монтесори не е само обучение, принципи и материали, а изцяло нов поглед през очите на детето, съобразно природата и потребности му. Потърсихме метода Монтесори в нейния дом и с изненада открихме, че той е навсякъде: в красиво подредената детска стая с достатъчно на брой играчки, с които децата и да могат да се концентрират и да изследват без да се разсейват с прекалено много неща. Монтесори е в простотата, достъпността и в качеството на материалите, а не в тяхното количество. Монтесори е в уважението, в свободата, но и в отговорността на децата към средата и редът в нея. Нека разгледаме малко по-отблизо и да разберем някой простички, но полезни и лесно приложими в домашни условия принципи, защото именно те създават Монтесори атмосферата: 

 

 

• Редът, красотата, отговорността и грижата за средата са първата стъпка от метода Монтесори. Нека всичко е подредено по ниски рафтове, за да може детето да прибира и вади само това, с което се занимава. Това му дава увереност и самочувствие, че може да се справя само.
• Използвайте колкото се може повече играчки от естествени материали. Дървените играчки са по-тежки от пластмасовите, това развива мускулатурата на ръката, а и детето осъзнава, че големината е пряко свързана с тежестта на предметите. Това няма как да се случи с пластмасовите, тъй като разликата в тежестта на два различни по-големина предмета е почти незначителна.
• У дома постоянно се вадят и прибират играчки. Всеки месец правим ротация и вадим „новите“, които преди това сме прибрали. Така децата пак са изненадани и с удоволствие играят с тях. Отнема време, но ако стоят в стаята, децата свикват с тях , не им обръщат внимание и само заемат място.
• Включвайте детето  във всякакви дейности в дома. На две години то може само да отсервира чинията и чашката си след хранене, да помага в миенето на плодове и зеленчуци, да полива цветята у дома. Наблюдавайте детето и вижте към какво има интерес. Колкото повече го включвате в дейностите у дома, толкова по-отговорно ще се чувства то към средата и редът в нея.

 

 

В нашето семейство четем много книги, опитваме се да предадем това и на децата си. Трудно е, но успяваме. У дома, колкото са играчките, толкова са и книгите, дори повече. Важно е, ако детето се интересува например от динозаврите, да не му избираме само и единствено такава литература, а паралелно да търсим и други интересни теми, защото в един момент любопитството в тази насока ще отслабне или ще се насити и ние трябва да имаме готови алтернативи, за да не прекъснем връзката с книгата.

Опитайте се да подхранвате любопитството на детето, а не просто да го информирате за света около него. Не бързайте да му разкажете всичко, което знаете. Вие няма да сте винаги до него и да му поднасяте това, което то може да научи. Ако то се научи да „чака“ някой да му разкаже нещо, не винаги ще има тази възможност. По-ценно е да привлечем вниманието му към този „обект“, да провокираме любопитството му към него и то само да попита, да потърси, да иска да узнае. Само това ни гарантира, че в бъдеще, детето ще пита, ще учи, ще търси и няма да се отказва, докато не получи това, което желае. Гледайки телевизия, детето няма как да зададе въпросите, които може да възникнат. Неговото любопитство не може да бъде „захранено“. Забързани в ежедневието, ние често отбягваме или отлагаме отговорите на спонтанните детски въпроси и постепенно то започва да пита по-малко, да търси по-малко и да получава само толкова, колкото му е „подадено“. Ден след ден любопитството на детето намалява и отслабва, а именно него трябва подхранваме, за да може растейки и имайки достъп до повече източници и контакти, то да упорства и търси, това, което го вълнува. Информацията е въпрос на достъп, но нека научим децата си как да я използват, защото това, както и социалните умения са ключът към съвременния свят.

Много важно умение, което децата трябва да развият е да се научат на баланс. Признавам, че е много трудно, когато около нас всичко е в изобилие. От всичко има по много и ние трябва да си вземем само толкова, колкото ни е нужно, не бива да бъдем алчни, трябва повече да мислим за хората около нас. Трябва да научим децата си да дават и след това да получават, да бъдат горди, но не горделиви, да бъдат по-търпеливи и да умеят да изслушват.

Когато детето е ядосано, изнервено или разстроено не му викайте, не му се карайте, не му обяснявайте. Прегърнете го, успокойте го, ако може го изведете от мястото. Нека мине малко време и когато тази емоция утихне  говорете с него спокойно, без да го обвинявате, кажете му как вие сте се почувствали и обяснете, защо нещата не са станали така както то е очаквало. Уважавайте достойнството на детето, но не отстъпвайте от решенията, които сте взели.

 

 

Най-важното е да разберат, че свободата е отговорност. Огромна отговорност! Трябва да осъзнаят, че тя е лично наша, затова трябва да я пазим и защитаваме. Естествено всяка свобода има ясно очертани граници. Колкото по-големи стават децата, толкова по-широки стават границите, но с тях растат и отговорностите. Това е важно за да има равновесие. Наруши ли се този баланс всичко рухва и свободата се превръща в „свободия“. Трябва  да се внимава и преди всичко много да се говори и обясняват причинно-следствените връзки. Децата трябва още от мънички да разберат, че за всяко нещо си има причина, че всяко нещо, което направят сега, ще има последици в бъдеще. По този начин ние опитваме  да изградим у тях вътрешна мотивация за действие, а не наложена от нас.

 

Много важно е да успееш да „накараш“ детето да поиска само да направи това, което трябва и е най-добро за него. Да събере сили, понякога да затвори очи пред краткосрочните стимули,  да осъзнае ползите за себе си  и да се мотивира само. Това е най-голямото и най-трудно предизвикателство пред нас, като родители. Най-трудно е да го „накараш“ без да го „караш“. Това изисква много, много разговори, търпение и споделени моменти  с родителите. Но всяка крачка по този път си струва усилията. Тук няма крайна цел, важен е пътят и опита, това което ще научим, това което ще видим и преживеем заедно.

Изключително важно е  да имаме очи с които да виждаме и сърце с което да усещаме какво иска детето и кое е важно за него. Да успеем да изградим доверие, то да знае, че ние винаги ще го обичаме безусловно и ще го подкрепяме, че може да разчита на нас във всяка ситуация. Детето трябва да се чувства сигурно, обичано и в безопасност, за да расте уверено, любопитно и смело да върви напред.

Истината е, че нито една педагогика, нито едно учение по света не могат да дадат това, което може да дадат родителите на своите децата. Нека те усетят любовта, доверието и подкрепата ви, защото това ще им даде увереност, самочувствие и „крила“.

Помагайте им, бъдете до тях, но не вършете нещата вместо тях.